Бащите не си отиват

„Бащите растат. Понякога се превръщат в призраци итревожат някой мрачен Елсинор. Друг път са непоклатими като Каменния гост...“
В тази книга са събрани две дузини разкази за начините, по които покойните бащи остават с децата си. Отворените от тях празноти са място за размисъл за едни, убежище за други, за трети – обида. Като говорят за баща си, едни говорят за приятел, други за ангел, трети за странник, четвърти за себе си. Едни са осиротели твърде рано, други – „няма изчисления, които да на- карат смъртта на любим човек да изглежда наврeменна“. Едни бащи са герои на публиката, други са „от онези герои, за които малцина си спомнят и за които няма да бъде написана книга“.

„Бащите не си отиват“ е за живота и за смъртта. За щастието, което „не е банално, защото е лично“. За възпитанието като опора. За необходимостта от възхита. За упоритостта да си добър. В тези страници се съдържа и още нещо: един косвено нахвърлян, но рядко убедителен портрет на нацията с елементи история, които тепърва ще свикваме да изговаряме. „Не познаваме своите родители – заявява една от разказвачките. – Какви са били, как е минала млаoдостта им, игрите им, какво са обичали, за какво ги е боляло, какво са си мечтаели в летните нощи, как са се справяли с живота, със своите родители, с липсата на свобода, с липсата на любов? Това нямахме вр ме да попитаме...“ Между тези корици има и време, и въпроси, и отговори.

Нева Мичева