Хербарият на една фейщица

Фейщицата си е природно чудоразумение. Приказно грозна или ужасяващо красива, тя винаги привлича. Обикновено около нея неизбежно се навъртат котараци – без значение от цвета. Тя е суетна, винаги фешън и редовно посещава козметик, фризьор и личния си зъболекар, така че не се надявайте да я разпознаете по бледия жълтеникав тен, брадавиците, щръкналата бяла коса, островърхата шапка или кривите и редки зъби. На фейщицата не ѝ трябва да предсказва бъдещето.



Тя умее да го създава и да го променя без благословии и проклятия. Обича да танцува гола из дните и нощите на живота. Понякога минава невидима край нас, но тогава след нея остава усещането за нещо, което сме изгубили – нещо истинско, но и приказно, останало от детството, нещо, което ни се иска да намерим отново. Не ѝ е нужна магия. Тя знае, че както казва и Пратчет „вещерството не е в силата, а в укротяването ѝ”.



 



Майсторки на сладко



 



През юли орехът зелен



кутийка е, в която



е скътан някой бъдещ ден



от есен и от вятър.



 



Там има тротоар – река –



и орех омърлушен,



който измисля си ръка



и джоб, за да се сгуши.



 



Или пък в лятната ти длан,



скрила тръпчива ядка,



узрява тънък порцелан



със орехово сладко.



 



А после сладкото вариш,



сиропа му целуваш



със апетита на дервиш,



който насън танцува.



 



И ужким главният ти дерт



е да запазиш юли



дълбоко в зимния килер



със орехи и дюли,



 



а всъщност искаш от страстта



и жестовете гладки



да те вградят във вечността



от майсторки на сладко.